Напоследак доста се бях запалил по спорта.Ходех редовно на тренировки по Тае-бо всяка седмица.Даже на две планински екскурзии ходих,но реших,че ми се карат и ролери 
.
И така се стигна до фаталният 7 май.
Нарамихме с Роси ролерите,купих си преди това и протектори за колената и ръкавици разбира се,но не съобразих,че ръкавиците нямат протектори към китките и малко по-нагоре към лакътя.
И така се озовахме в парка „Заимов“.
Щастливи и доволни започнахме да се пързаляме. Паднахме по един-два пъти за спорта,но всичко беше в рамките на нормалното.
Харесахме си място за пързаляне откъм ул.“Васил Априлов“ .
Там има чудесно равно място и се започна едно обикаляне,не ти е работа
През това време се посъбраха доста облаци и решихме-правиме по една обиколка и си тръгваме.Та,направих си прословутата последна обиколка и кой знае защо не спрях до пейката, където ни бяха раниците,ами на два метра от нея.И така, както си бях спрял все едно нещо ме дръпна назад, загубих равновесие и паднах,като при падането си ударих лявата ръка.При самият удар изпитах много силна болка и изведнъж ми се припи много силно вода.По това разбрах,че:“Положение не е никак розово“.През това време Роси вече беше при мен и беше видимо притеснена.
Сетих се,че докато е още топло местото при счупване не боли толкова много и накарах Роси да ми махне ръкавиците.После набързо събухме ролерите.Роси ми помогна с маратонките и оттам маршрута беше повече от кристално ясен-първото такси и към „Пирогов“.Тука е мястото да отметна един много любопитен факт-в градинката беше пълно с хора, включително и такива каращи ролери,но освен Роси ми се притче на помощ една жена която също караше ролери и разбира се не бе българка.Оказа се италиянка, но на най-чист английски ме попита дали съм добре и имам ли нужда от помощ.Успях само да и смотолевя,че съм: I’m fine 
. Роси й дообясни,че ще се оправим и така.
Ей, българите сме си ебали мамата!Всичко живо гледа сеир отстрани,ама един не дойде да види за какво иде реч и дали имаме нужда от помощ с Роси.
Та оправихме се криво ляво и от градинката излязохме на булеварда.Махнахме на първото такси, и човека най-културно си спря.През това време някакъв друг „бакшиш“ се изравни и се започна един скандал кой от двамата е трябвало да спре и да ни качи.Леле, е тука вече започнах да се чувствам като във филм на Хичкок.
Натоварихме се на момчето което си бяхме спрели казахме му:
-Бате давай към „Пирогов“.
Евала на момчето.На седмата-осмата минута бяхме заковали пред централния вход на болницата.
Не знам от стрес ли, от какво ли му запомних и служебния номер.Номер 034 на фирма О’кей супертранс.Та, специални благодарности,ако някой ден прочете това.
Скочихме с Роси смело в лапите на прословутото родно здравеопазване през централният вход на „Пирогов“.
На регистратурата изстреляхме:“Рентген,счупване,травма“.Жената ни измърмори нещо от рода на 107 или 108 кабинет.Пред 107 нямаше никой и бяхме вече сигурни,че правилният кабинет е така познатия кабинет на много софиянци – „Травматологичен кабинет“ номер 108.Там се започна резонното чакане от 20-30 минути,докато се доберем до така желаният преглед.Доктора само ме накара да завъртя ръката откъм китката в посока обратна на часовниковата стрелка, е да ама не както казваше навремето Петко Бучаров.
Доктора каза:
-Ясна работата.Рентген в 131 и пак тука.
Отидох пред рентгена.Там минах сравнително бързо,учудих се че не ми дадоха снимки, а ме върнаха в кабинета,ама си викам те си знаят най-добре.Така и се оказа- снимките от рентгена им излизат на мониторите.Пратиха ме в 109 да ме гипсират и там застанах да си чакам.По едно време дойде момчето, което слага гипса и започна да ми обяснва за някакъв полимер, с който можело да се къпя и т.н. викам си:
-Уф супер не е толкова страшно счупването,но тук съвсем забравих,че все още съм се вкарал в някакъв „съспенс“ и няма да се отърва толкова лесно.
В това време връхлетя доктора,който ме прегледа в началото и стана невероятен скандал.Кой ме е пуснал?Кой не е догледал снимката?Абе някакви си техни дивотии,от които и 10% не им разбирах(Тук почнах да съжалявам,че навремето урока с костите направо с 200-та го подминах).Сложиха ме на една кушетка, биха ми лидокаин и се започна едно местене на ръката и едно зяпане на някаква машина подобна на рентген.И тука чух най-страшната дума за мен:
-Момче, за операция си!
Сложиха ми временен гипс и ми казаха да отида на 11.05 за прием.
Попитах ги това ли е засега и те ми казаха:
-Да! Засега!
Ама да им имам хумора на тея доктори,ей:)
И тука си бих камшика с 200 към вкъщи.
Най-интересно беше,че през цялото време като им казвах,че съм паднал от кънки всички ме гледаха доста странно.Като се замисля си е и странно.Мъж на 35 години,тежащ 100 кила ,на ролери си е странно.
Това е края на ден 1 -ви от падането.
Накрая ,но не на последно място искам да изкажа благодарностите си към Доктор Цонев от „Пирогов“,който ми обърна подобаващо се внимание и показа изключителен професионализъм!!!
Благодаря!
P.S.
След някой и друг ден ще продължа с хронологията,че сега ми писна да пиша:)